Сред люляковите цветчета.

Тишина. Четири стени. Самота. Много хора не издържат на такова мъчение, както биха го нарекли те. Но за Фифин това бе ежедневието, това ежедневие, което й даваше сили да продължи напред. Седейки в тази пуста и сякаш празна стая по цял ден, жената имаше онази възможност да преосмисли целия си живот, която много хора нямаха. Всяка сутрин тя сядаше пред големия прозорец, който гледаше към розовата градина, вперваше поглед в единствения люляков храст, който бе успял да се намести сред бодлите, и започваше да размишлява. Пред нея винаги имаше лист хартия и молив, така че да може да запише мислите си на мига, в който прозре техния смисъл. Но тъй като това се случваше прекалено рядко, тя се удовлетворяваше и само със създаването на някое кратко разказче, за чието написване я е вдъхновил полетът на някое врабче. Каквито и да бяха чувствата и мислите й обаче, тя винаги намираше за какво да пише.
Същото нещо се случваше и тази сутрин. Априлското слънце надничаше през прозореца в неголямата стаичка, озарявайки я с красиви, топли цветове и правейки я да изглежда по-уютна. Фифин премина разстоянието от вратата до бюрото с безшумни и леки стъпки, присъщи на балерина. Краищата на тъмнозеления й пеньоар се влачеха бавно зад нея, както шлейфовете на кралските особи някога са се плъзгали по мраморните плочки на някой дворец. Дясната й ръка държеше красива порцеланова чашка, пълна с ароматно арабско кафе, а другата придържаше чинийката отдолу. Жената остави чашата с някак бавен и изящен жест върху бюрото, изработено от тъмен махагон, и за няколко секунди се загледа през прозореца. След като не видя нищо, което да хване погледа й, тя придърпа мекия стол към себе си и се отпусна в него. Трябваше да си признае, че това еднообразие от време на време й лазеше по нервите и изсмукваше и последната капчица енергия, останала в нея, но тя не можеше да промени начина си на живот. Или пък не искаше. Може би това бе единственият начин, по който светлината на вдъхновението би могла да я озари. А може би просто не обичаше промяната.
Фифин се протегна встрани от бюрото, за да вземе една шнола, единственият й останал спомен от майка й. Тя бе във формата на малка лястовичка, любимата птица и на двете жени, направена по прост модел и не много украсена, но същевременно бе най-красивото бижу, което Фифин някога бе виждала. А тя бе виждала много.. В живота се случва така, че чак накрая разбираме кое е красивото и истинското, а именно – малките и прости, обикновени неща.
Жената взе шнолата, известно време я превърташе между тънките си пръсти, замислена за миналото си, и накрая захвана буйната си кестенява коса с нея. Така вече й бе по-лесно да мисли.
След като приближи молива и листа хартия към себе си, Фифин се намести по-удобно в стола и започна своята усилена работа. Погледът й, притежаващ студенината на сините очи, бе устремен право напред към градината. Почти всички рози вече бяха разцъфнали, показвайки своята красота за света. Но все пак тя оставаше скрита зад високия жив плет, който ограждаше градината, така, както и красотата на една душа оставаше затворена зад стените на ограниченото мислене на обществото. За Фифин хората бяха толкова глупави и същевременно хитри в преценките и действията си, че отдавна се бе отказала от опита си да живее сред тях. В едно подобно общество, в каквото бе израстнала, тя се чувстваше на тясно, ограничена, усещаше, че мястото й не беше там. Такива хора убиваха всичкото й желание за живот, а то поначало бе огромно. Но тук, в провинцията, тя можеше отново да заживее, да възвърне свободата на мислите си и пак да започне да пише. За нея творчеството й бе всичко, което притежаваше в този живот. И когато я напуснеше нейната муза, нейното вдъхновение, тя се чувстваше по-нещастна от когато и да било.
Сега обаче Фифин не се притесняваше за подобни неща. Все пак бе обгърната от тишина и спокойствие, пред очите й природата се разкриваше в цялата си красота – какво повече можеше да пожелае?
В този миг й хрумна идеята да започне да пише роман. Още преди дори да е измислила за какво ще се разказва, в ума й вече се оформяха най-различни картини, изобразяващи деца и зеленина, зеленина, много зеленина. Щастието щеше да е основната тема, а вдъхновението на писателката щеше да се крие зад всеки ред. Лицето на Фифин се озари от неволна усмивка – нещо, което не се бе случвало от доста дълго време.
Жената хвана молива и започна да запълва редовете по празния бял лист. Мислите, идеите, чувствата й – те бяха толкова много и така я бяха изпълнили, че тя сякаш не осъзнаваше какво се случва. Ръката й бързо изписваше празните редове, създаваше герои и светове, които хората не притежаваха и в най-смелите си мечти, а времето отминаваше лениво, без да бърза заникъде, сякаш бе спряло, за да може Фифин да създаде колкото се може повече истории. А дали тя не пишеше нова история за самата себе си? Това никой не можеше да каже. Но едно бе сигурно – младата жена създаваше нещо велико, нещо, което щеше да остане за поколения напред и да им бъде като пътеводна светлинка през мрака на обществото.
Слънцето вече бе слязло ниско над плетовете и лъчите му огряваха точно мястото, на което седеше Фифин. Меката оранжева светлина, която играеше по изящното лице на жената, й напомни, че дълго време не бе помръднала от мястото си. В един по-обикновен ден, тя не би изоставила разказа си без да го довърши, тъй като би се страхувала да не изгуби вдъхновението си. Но днес бе един специален ден. Фифин отново бе открила това, което преди й бе спечелвало десетки награди и любовта на хиляди хора, макар и сега да бе под друга форма.
Жената остави молива върху купчината изписани листове и бързо се озова в градината. Розите попиваха последните слънчеви лъчи. Топлият въздух бе напоен с нежното ухание на разцъфнал люляк – аромат, който винаги бе напомнял на Фифин за един свят на мечтите, в който тя непрекъснато се връщаше отново и отново. Сега, когато вратата към този свят бе вече широко отворена, Фифин можеше да използва своето вдъхновение когато си поиска.
Усмивката, която бе озарила бледото й лице се скри с последните лъчи на пролетното слънце и на нейно място остана единствено отнесеното изражение на човек, който духом се намира в съвсем друг свят.

Такам, нов разказ, да не повярва човек. :д Пояснявам - писала съм го за един конкурс, темата е "Моето вдъхновение". Очаквам ви коментарите, за да зная дали да поправям нещо преди да го изпратя. плези се

Чудесно е, пращай направо! ;д

P.S.: Можеш ли да ми дадеш адреса на конкурса или сайта или каквото там е, понеже аз също исках да участвам, но го загубих. ;д

ами то аз му зная само името, видях го в училище на вратата.. :д Пурпурно перо се казва, има страница във фб, ама точно сега не мога да ти я пратя.. обаче ти ще го намериш. ;р

ии мерси ^^