В името на честта

Обличаха ми специално направената за мен по поръчка женска броня върху ленената рокля, която бях облякла аз. Баща ми, Айрик Кървавия Топор* подвикваше на войниците отпред да побързат с приготовленията си. А аз, едва петнадесет годишна, бях единствената жена, която щеше да се включи във вече прерасналата във въпрос на принципи битка на колонията на баща ми срещу една не по-малка гренландска колония.
А всеки знае, че когато започне вражда между викинги, тя не спира, докато едната страна на враждуващите не се стопи като снежинките в океана.
Заминахме за Гренландия в един мрачен декемврийски ден. Пристигнахме сутринта, още почти на зазоряване, докато гренландците все още спяха. Въпреки че знаех, че съм заобиколена от викинги, мъже, интересуващи се само от честта си и способни да мамят, лъжат и убиват в нейно име, сърцето ми трепна. Това не беше война, а нечестна битка.
- Избийте ги всичките! - изрева баща ми, втурвайки се с бойната секира напред, давайки пример на всички останали исландци да го последват.
Знаете ли какво е истинска ярост и жажда за битка? Крехката ми петнадесет годишна душа го разбра в онзи ден. Гледах как воините на баща ми с яростни бойни викове избиват враговете си, докато лонгхауза** не се превърна в същинско клане. Гренландците още спяха, затова половината бяха убити в съня си или пък прекалено сънени, за да вземат оръжията си.
И в този миг се случи.
Внезапно обезумях. На рамото ми висеше лък, така че побързах да го използвам. Стрелата ми улучи точно този, към който я бях насочила. Погледнах в краката си и видях един убит от нашите. За миг сърцето ме стегна и в очите ми запариха сълзи, макар да не го познавах. После се съвзех... или пък точно обратното. Отново ме превзе дивата жажда за смърт. Никой нямаше право да наранява честта на семейството ми. Втурнах се напред; зрението ми беше замъглено от гняв и ярост. Дори не поглеждах тези, които убивах.
Накрая се оказа, че всички са мъртви, освен една група деца в ъгъла, свили се с широко отворени очи. Бяха пет или шест. Останалите тела вече горяха в надгробната клада насред къщата.
Всички се спряха. И на най-кръвожадния викинг не би му дало сърце да убие дете. Всички си мислеха едно и също - ще ги вземем със себе си в Исландия, ще ги отгледаме като свои деца... Ще отраснат смели воини и прекрасни девойки. Изглежда, само баща ми не мислеше така. Той ме дръпна за ръката и ме изведе пред децата. Погледна оръжието в ръката ми, а след това и мен. Погледът му си казваше всичко.
"Не!"
Както вече ви казах, дори и най-безмилостния воин никога нямаше да убие дете. Какво остава за мен, все още на петнадесет години, и макар познаваща тези обичаи, все пак толкова млада, толкова чиста душа... Още повече пък че съм жена. Една жена никога не би убила дете.
Чух бойният рог някъде отвън и стреснато се огледах за баща си. Нямаше го; явно се беше върнал при армията си. Зовът на рогът се повтори настойчиво още няколко пъти. Трябва да идеше от армията на краля...
Междувременно баща ми се бе завърнал.
- Хайде, действай. - кресна ми той. Аз потръпнах и нищо не отговорих. - Колко пъти съм ти казвал да нямаш милост?! Действай! Направи го.
Поклатих глава едва недоловимо. В очите ми заблестяха сълзи.
И тогава баща ми, Айрик Кървавия Топор, с право заслужил името си, ме зашлеви през лицето толкова силно, че започна да ми причернява. Коленете ми се подгънаха и усетих твърдия под, когато паднах. Металната ми броня издрънча; вече виждах само погребалния огън. Сякаш идваше от километри, дочух гласа на баща си:
- Ти не си моя дъщеря! - изрева, гледайки ме от високо.
Беше се отрекъл от мен. Баща ми се беше отрекъл от мен, защото не бях достатъчно жестока. Не бях сторила и непростимото... в името на честта.

Пети Монсигур***, пет дни след Зимното слънцестоене, 922 година

_____________________
топор - древно бойно оръжие, много подобно на брадва
лонгхауз - фермерска постройка, строена от първите заселници в Гренландия през трети век пр. Хр.
Монсигур - месец при викингите, продължаващ от 22 декември до 20 януари. На днешен език и с нашия календар, датата би била 27 декември

Аз.. честно казано, не знам какво да ти кажа. ;д Пиша тук, само за да не си помислиш, че не съм го прочела. ;д Мога единствено да ти кажа, че от този разказ би станал много, много хубав филм. Или книга. Или и двете.

xDD Мерси. Музата ми се появи изведнъж ;дд... Кой знае защо. Впрочем, бащата (Айрик Кървавия Топор) е реална личност, норвежец с финландски корени, който се населил в Исландия след години пиратстване и битки, а Тира Айриксон (дъщерята) е героиня от легендите, негова дъщеря, която според митовете се е биела като воин наравно с мъжете и същевременно с това била много жалостива... А датата ми дойде на ума просто ей така, внезапно, така че реших, че е редно да я напиша. ;дд

Много е хубаво! Хареса ми мноогоо.